Нещата отдавна не вървяха на добре. Безсмислени скандали, стващи все по-монументални, макар поводите за тях да бяха все по-незначителни, все по-дълбоки различия, сякаш непреодолими. Ясно беше, че ще се стигне до раздяла, дори до развод. И така в един прекрасен ден, аз излязох от къщи след едн от тези скандали, поводът за който дори не помня, и повече не се прибрах. Говорихме известно време, но така и не стигнахме до приемлив и за двама ни компромис.
Длъжна съм да кажа, че в такъв момонт човек трябва да се опита да направи трезва оценка както на ситуацията с плюсовете и минусите й, така и на самите индивиди, в случая ние, къде грешим. Изключително неправилно е да се обвинява само едната страна, защото никой от нас не е идеален, всеки е допринесъл за разрива, и да се прецени как нещата могат да продължат при новосъздалата се ситуация с минимални щети и за двамата. Хубавото при нас беше, че макар и наранени, ние бяхме достатъчно разумни хора, за да разберем, че връщане назад няма и че всеки поотделно трябва да продължи живота си, без обвинения и без стаена злоба. Другото хубаво нещо беше, че нямахме общи деца или имоти, така че казусът ставаше доста по-опростеен отколкото при други двойки с подобни проблеми. И така след няколко месеца търсене на приемливо и за двама ни решение, стигнахме до извода, че разводът се очертава като неминуем и че не бива да се нараняваме повече, че трябва да запазим достойнството си и да се разделим като цивилизовани хора. Струва ми се, че този момент е изключително важен при разделящи се двойки, независимо дали имат общи деца или имоти или не. Взаимните обвинения трябва да спрат, трябва да си спомним какво ни е събрало, колко прекрасни моменти сме изживяли заедно, защото да плюеш на другия е да плюеш на себе си. Та нали сме живели заедно години наред и не някой друг, а ние самите сме избрали навремето този човек, за да бъдем заедно „докато смъртта ни раздели“. Лошите спомени трябва да отидат на заден план, най-вече заради самите нас, за да можем отново без болка да се погледнем в огледалото и да продължим напред.
И така, решението беше взето, оставаше да действаме, както казах като цивилизовани хора. Стигнахме до извода, че ще се разведем по взаимно съгласие без да влачим свидетели в съда, които да очернят ту едната, ту другата страна и че вариантът със споразумение и общ адвокат е най-добрият в дадения случай. Тук си давам сметка, че има много по-заплетени и болезнени случаи когато трябва да се решат въпроси, свързани с децата или с имотите, които правят този вариант невъзможен, но и тогава препоръчвам да се търси решение, което най-малко да нарани децата или бившите партньори, които макар и бивши, винаги ще останат родители на тези деца. След това много важно уточнение, се връщам на моя случай. Избрахме варианта със споразумението и общия адвокат, като аз оставих кандидат-бившия си съпруг да го избере, за да избегна евентуални обвинения в бъдеще. Разведохме се в едно съдебно заседение и всеки тръгна по своя път без горчилката от преживяното, или поне без допълнителни натрупвания към нея.Така времето за възстановяване от преживяното е по-кратко и със сигурност по-малко болезнено. Запазихме човешкия си облик и достойнството си и установихме, че дори можем да се чуваме от време на време, за да обсъдим някой проблем, или за да си честитим някой празник. Така е до ден днешен макар и все по-рядко, но така и трябва да бъде. Аз се чувствам напълно щастлива, скандалите от миналото са потънали в прах, не е нужно да се съобразявам с неприятни за мен неща или и да правя неприемливи за мен компромиси. В този ред на мисли мога да кажа, че контактувах с бившата си свекърва, която беше един прекрасен човек, до смъртта й и бившият ми съпруг никога не възрази, макар може би да не му е било приятно. Познавам и настоящата му съпруга, тъй като сме се засичали тук-там през годините. Когато е възможно да се поддържат подобни отношения, когато човещината е опазена, децата са предпазени и се чувстват спокойни, че родителите им няма да се избият пред очите им, тогава, струва ми се, можем да кажем, че сме щастливо разведени. Аз съм такъв човек.
Автор: Кристина Стрезова