“Мисля, следователно съществувам/съм” казва Декарт. И е прав. Как иначе ще
преживеем света, ако не чрез мислите и произтичащите от тях емоции и чувства?
Затова е нормално и мислите да са в основата на едни от най-неприятните състояния –
от паник атаки до натрапливи мисли и параноя. Вътрешният глас, този разказвач на
света, идва при нас отново през тях – мислите.
Точно тази наша идентификация с мислите ни играе и лоша шега. Тъй като
преживяваме света през мислите си и вътрешният ни глас се проявява отново под
формата на мисли, то ние често смятаме, че каквото и да си помислим, то значи е
продукт на нашето съзнание, ние го мислим, то е част от нашата личност. Но това
далеч не е така. Мозъкът ни помещава в себе си както съзнанието ни, така и това,
което можем да наречем подсъзнание, нашите инстинкти, паметта, сетивата и т.н.
Процесите в него се извършват под формата на невронна дейност – преминаването на
малки електрически импулси от един неврон към друг, изграждайки връзки помежду си,
създавайки спомени, предавайки команди за действия и много други. Част от тези
процеси ние си превеждаме като мисли – вербални или невербални ментални сигнали,
които нашето съзнание може да възприеме. Мислите може да са съзнателни или не,
да са част от дълга редица разсъждения или не.. Също така чрез мислите ние
превеждаме на разбираем за съзнанието език и импулсите на инстинктите – когато от
амигдалата се надигне първичен нелогичен страх от тъмното, то ние с мислите си го
рационализираме и изпълваме тъмното със страшни обекти, обяснения защо страхът
е на място или защо не е и т.н. Същото правим и когато се влюбим – описваме
необяснимото топло чувство с мисли и така го преживяваме. От тук може да заключим
следното – мозъкът има своята активност, част от която се проявява като мисли –
автоматични и несъзнателни или съзнателни и целенасочени. Тоест не всички мисли
са целенасочен продукт на моето съзнание, са истинни, определщи личността ми или
са обвързващи ме с действие. По-голямата част са просто следствие от работата на
мозъка, който е част от нервната ни система.
Как мислите излизат извън контрол?
Мозъкът никога не спира да преработва информация, следователно и мислите никога
не спират. Автоматичните мисли, които са продукта на тези вътрешни процеси могат да
варират от безобидни напомняния да купим олио до по-страховити обработвания на
вътрешни страхове и случки, идеи и концепции, различни впечатления. Следователно
ние с лекота пропускаме покрай вътрешните си уши по-големия процент от тях без да
им обръщаме внимание. И така те минават и заминават по реката на мисловния
процес без да оставят следа. Но понякога тези автоматични мисли могат да се
загнездят, да предизвикат шок в съзнанието и да останат за дълго, предизвиквайки
страх, смут, вина и какво ли още не.
Как става това?
Често съм срещал в работата си с хора подобен сценарий – в един момент през
главата преминава автоматична и крайно неприятна и шокираща мисъл “мога да убия
този или онзи близък човек”. Сега, откъде идва тя при положение, че притежателят на
главата, в която се е зародила тази ужасна мисъл, никога не е желал да извърши

подобно нещо? Ами, например, преди 6 дни може да е прочел новина как човек е убил
брат си, например. Една новина от многото за деня, но тя е била достатъчно
впечатляваща за четящия я и е влязла във вътрешната му екосистема. И там започва
да “циркулира”, да се обработва от нервната система. В повечето случаи тя бива
изхвърлена, но в този случай съзнанието я забелязва и се шокира от нейното
присъствие. “Но как е възможно да си мисля това, защо имам тези мисли, какво се
случва с мен?!?” си казва съзнанието. И отново се впечатлява от тази мисъл, като по
този начин се случва следното – неврологичната дейнст, която представлява мисълта,
този електрически поток свързващ няколко неврона, се засилва и повтаря, и повтаря, и
повтаря, докато не стане стабилна и приоритетна.
Дали една мисъл е важна се определя от съзнанието, което реагира на нея. Нервната ни система не знае дали тази мисъл е “приятна” или “неприятна”, за нея това е просто поредната дейност. Тоест няма разлика между страха от това, че ще нараните някой
близък и радостта от мисълта за детето ви. И двете са дейност на нервната система,
на която съзнанието реагира често и то с емоционален елемент (страх или радост) и
се отдава на допълнителни размисли по темата. Така една мисъл или тема влиза в да
го наречем “приоритетния списък” на нервната система. Колкото повече съзнанието
реагира на дадена мисъл или тема и има емоции по отношение на нея (например към
детето ни) и при положение, че мозъка ни функционира добре, то става невъзможно
тази мисъл да бъде забравена. Няма как да забравите, че имате дете, нали? Дори да
извършвате много важна дейност и да сте максимално концентрирани кратко след като
сте готови ще си помислите за детето си, трябва ли да го вземете от училище или дали
има какво да яде. Няма как да се случи ситуацията, при която се прибирате и с
изненада намирате у дома си едно детенце, което ви посреща с радост и ви трябват 10
минутки да си припомните, че сте родител. Но например, може да ви трябва и повече
време за да се сетите за някой съученик от времето, когато сте били трети клас,
например. Да, това е защото дори някога да е имало мисли в главата ви за този
съученик те отдавна не са причина съзнанието да реагира с емоция или дори да ги
забелязва, съученикът е изпаднал от “приоритетния списък” и е потънал дълбоко в
паметта ви.
“Какъв е изхода, как да спра тези мисли, на които без да искам съм задал висок
приоритет и сега се възпроизвеждат автоматично и ме притесняват по всяко време?”
Това е въпроса, който следва да си зададем, след като сме прочели горните редове. И
ето го отговора – чрез един прост и естествен процес, който ще обобщим в три стъпки.
“ПИН кода на щастието.” Това име му даде един мой приятел след като го научи и така
си и остана. ПИН кода на щастието е приемане, игнориране и насочване в желана
посока.
Приемане. Както стана дума, това, което прави една мисъл важна или не е реакцията
от страна на съзнанието. Докато то реагира всеки път, когато тази мисъл се появи, то
тя ще става само по-високо приоритетна. Приемането е изкуството, при което можем
да приемем, че сме способни да имаме тази мисъл без тя да ни задължава да я
реализираме, нито пък да е свидетел за нашата личност или желания. Да, всеки човек
е способен да си помисли всичко. В нашето съзнание битуват толкова много
откъслечни идеи от филми, книги, мемета, истории, подкасти, разкази на приятели и

собствени фантазии, че реално имаме неизчерпаем източник на всякакви идеи –
хубави и лоши. И не е изненада, че понякога ще изкачат и лоши такива. Особено ако
сте гледали, както почти всеки от нас, филми на ужасите, трилъри, екшъни и
фантастики, в които се случват какви ли не неща. Така, че дори вие да не сте способни
да нараните някой близък, нито да го искате, със сигурност сте гледали поне 10
филма, където това се е случвало. И когато тази концепция е влязла в полето на
вашето подсъзнание, тя вече е там, част от реалността. И никак не е проблем след
дори минимална външна провокация (онази новина, за която стана дума в началото на
текста) като част от вътрешния процес на обработка на информация и онези 6000+
мисли на ден, голяма част, от които несъзнателни и тази страшна мисъл да премине
през ефира. Но, когато я “чуете”, впечатлите се и изпитате емоция – хоп, тя вече не е
просто част от пейзажа, тя получава по-висок приоритет. И така до статута на
“натраплива”. Тя не е натраплива. Ние сме неприемащи и съпротивата към
съществуването на една мисъл я прави да порасне до чудовищни размери.
Приемане означва да приемем, че тази мисъл съществува и това е ОК. Просто
съществува без да ни задължава за нищо, без да означава нищо, част от процесите на
мозъка.
Когато сме приели съществуването й и че тя е част от нормалните процеси и хилядите
други мисли, следва игнорирането. Тъй като вече сме изпуснали положението и сме
се впечатлявали от мисълта и тя е станала приоритетна, то е редно да очакваме, че
нервната ни система ще ни я припомня периодично. Защото ако е нещо важно и ние
сме със здрава нервна система, то няма как да го забравим. А как показваме на
мозъка си, че нещо вече не е важно? Чрез игнориране. Помните ли онзи съученик или
съученичка от трети клас? Може дори да сте били приятели. Или пък да е бил обект на
първото ви влюбване, обитавайки мислите ви денонощно. А сега е трудно дори да се
сетим за името му или как изглеждаше. Как е станала тази забрава, как е паднал
приоритета му? Чрез игнориране. Намерили сте нови приятели или обект на
романтичен интерес и всеки път, когато мисълта за съученика е идвала вие сте я
игнорирали бе да й отдавате емоцията, която преди това е била присъща. И така с
времето мисълта за този наш приятел е идвала все по-рядко, изместена от нови мисли
с висок приоритет.
В крайна сметка всеки знае, че за да се отървем от някой досаден човек трябва не да
го гоним или молим да се махне, а да го игнорираме. Е, този „досаден човек“ са
натрапливите и неприятни мисли.
И тук идва мястото на насочването в желаната посока. Самото игнориране няма да е
ефективно в дългосрочен план, ако не бъде последвано от насочването. В крайна
сметка, нервната система има нужда от нещо, с което да замести мисълта с
намаляващ приоритет. Така процесът става пълноценен и дългосрочен. Иначе от
липсата на нови мисли и необходимостта нещо да бъде мислено винаги и да има
важни теми, ще се върне старата, дори и да е с по-малък интензитет.
А скритата полза от тази стъпка е, че насочва мисълта ни извън проблема. Много
често хората ми казват “не искам да ги имам тези мисли, искам да ги няма”. Но освен,
че така само затвърждаваме мислите, защото не ги приемаме, то ние и не си
представяме живота без тях. Какво ще е без тези лоши мисли? Празно поле и статичен
шум? Не. Ще има нещо ново, което да вълнува съзнанието ни и да бъде с висок
приоритет. И ако отделим време да решим какво ще е то и започнем да се стремим към него, ние вече излизаме от проблема по естествен начин, развиваме се,
обогатяваме живота си и в процеса на това приемаме и игнорираме едни не особено
интересни и приятни мисли, които незнайно как много са ни пречили преди.
Тези три стъпки ни гарантират прогрес в справянето с нежеланите мисли и постигане
на едно по-добро ниво на психологическо благоденствие. Изпитани са многократно и
при постоянство (ключов фактор за успеха на всяко начинание) ще ни помогнат да
стигнем до успеха.

Автор: Андрей Ганев