Красотата и предизвикателствата на първите стъпки в социализацията

Джон Лок нарича човека tabula rasa в момента на неговото раждане. Въпреки това, един Декарт например, емпирично доказва, че в ума ни има очевидни вродени истини. Днешните психологически школи подкрепят тезата, че човек се ражда със зададени характерови дадености и с инстинкти. В очите на по-голямата част на обществото в съвременността, погледът е насочен във виждането, че всяко дете се ражда отворено да учи, а първо родителите и после социумът, който обитава, го моделира. Малкото същество идва на този свят със своите дадености и вродености, но е доверчиво и отворено. Първоначално то приема родителите си като олицетворение на целия си свят и впоследствие започва да копира тяхното поведение, а малко по-късно започва своите първи стъпки в обществото. 

Тогава настъпва периодът на социална адаптация, който е изключително важен и полага основите на бъдещото отношение на детето към света. Тогава то започва да изгражда връзки с връстници и се сблъсква с различността на всеки друг индивид. Другите деца имат различни навици, характери, а изискванията на възрастните понякога се различават от тези, на които е свикнало детето в дома си. 

Изкуството на общуването в голяма степен определя целия човешки живот. Затова в това изкуство си струва да се вложи още от най-ранна детска възраст. Семейството е прекрасният първоначален учител на всяко дете, но социализацията е задължителна част от израстването на всеки индивид. А в детската градина, детето се социализира вече с деца на своята възраст. Има щастливи родители, чиито деца бързо се адаптират към новата обстановка и започват да изграждат отношения както с връстниците си, така и с учителите. Но, разбира се, често се срещат разговори между преподователи и родители, касаещи проблеми в поведението на детето в детската градина. Понякога в тези разговори учителите споделят, че детето има агресивни прояви в градината.

Какво означава детето ми да е агресивно?

Агресивно поведение при децата определяме тогава, когато детето целенасочено иска да навреди/унижи/нарани даден опонент. Това се наблюдава при осъзнати деца над 4 години. При децата от 0 до 3 годишна възраст, не можем да говорим за агресия по начина, по който я приемаме при възрастен индивид, а за начин, по който те се опитват да се наложат и самоопределят в реалността. Тъй като те не знаят какво да направят, за да привлекат внимание или пък да спрат друго дете да ги удря, малките деца започват да хапят, бутат, щипят и т.н. Тук идва ролята на родителя и на педагога.

Една примерна ситуация: На пързалката е момче на 2г. То се качва за първи път без подкрепящата ръка на мама/татко. Оглежда се, за да се ориентира в ситуацията. Изведнъж около него прелитат по-големи деца, които го бутат, защото им пречи на бурната игра. Момчето се опитва да се адаптира. След малко големите деца отново прелитат покрай него и отново го бутат, тъй като той продължава да стои на същото

място. Тогава детето започва също ги бута, или пък скубе, а може и да захапе някой.

Как да реагираме?

Първо, нека бъдем спокойни, че това не е агресия от страна на детето, а е неговият първосигнален начин за утвърждаване и защита. Той просто няма опит и се ползва от първоначалното си усещане за несигурност, за да покаже, че и той е тук. Затова родителят или педагогът не трябва да реагира с агресия. Най-подходящото е пример, при който настояваме децата да отчетат, че малкото дете има право на своя ред и е правилно да се изчакваме. Но никога не предлагаме малкият човек да бута и блъска по-големите деца. Също така е правилно да научим детето да отстоява своето място и да изрази недоволството си от това, че е бутано. Или пък да настоява да бъде изчакано и че сега е негов ред. Всъщност по този начин помагаме на детето да се чувства сигурно в себе си.

Проучвания показват, че жертва на тормоз стават деца, които се усещат слаби, с ниска самооценка и самочувствие. Правилната самооценка и адекватното отстояване на собствените позиции се изгражда още от най-крехка детска възраст. Когато детето иска да се пробва да се облече само, а ние му казваме, че не може. Или ако иска да помага в чистене или готвене, а ние снизходително се усмихнем и кажем, че е още малко за това или пък още по-лошо – че не може да се справи. Ако преобладават подобни ситуации, ние бавно, но сигурно изграждаме ниската самооценка на детето. Така то утвърждава в себе си, че не го бива, че не става, че не е способно. Ако обаче подкрепяме първите стъпки в опитите му да се учи и помага у дома, тогава то расте с усещането, че има нужда и смисъл от неговото присъствие в семейството. Когато насърчим и подкрепим всеки опит, тогава детето иска да се включва още повече и започва да се учи на порядките в конкретното семейство. 

Ако обаче детето расте потиснато и отблъснато както вкъщи, така и в градината и впоследствие в училище, защото не успява да установи своята позиция, пътят до превръщането в жертва или насилник е кратък.

Как да избегнем подобен развой?

– Да вярваме и разбираме, че детето ни е отделна личност, а нашата работа като родители е да го научим да бъде самостоятелен и хармонично развит човек. 

– Да помагаме и подтикваме децата да проявяват и отстояват себе си по здравословен начин, а не само да разчитат на помощ от страна на родителя/педагога/учителя. 

– Да изградим около детето позитивна околна среда, в която то да се чувства защитено и свободно да проявява себе си.

– Да живеем самите ние с вяра и доверие, че животът е ценност.

– Да помогнем на детето да развие положителните си качества и страни и да омекотим другите.

– Да даваме възможност на децата да творят, дори и това да е свързано с повече почистване след тях. 

– Да помним, че отсреща е малко дете, което копира всяко наше действие и дума. Затова ние като родители/педагози  е добре да си подсказваме непрекъснато, че трябва да бъдем толерантни, спокойни, разбиращи, търсещи решение.

– Детето усеща неизказаното и скритото от него. Истината, дори и тежка е по-добре да бъде изрченена пред него. Така учим на сила и искреност.

– Детето ни не е продължение на нашите амбиции, а отделна личност дошла със свой план за живота. 

Известният автор Халил Джубран в „Пророкът“ казва за децата: „Вашите деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на копнежа на живота към себе си. Те идват чрез вас, но не са от вас. Въпреки че са с вас, не ви принадлежат. Вие трябва да им дадете любовта си, но не мислите, защото те имат свои мисли. Трябва да дадете на телата им дом, но не на душите им, защото те живеят в дома на бъдещето, в който не можете да влезете дори в сънищата си. Трябва да се опитате да сте такива, каквито сте, но не искайте те да са като вас. Защото животът не се движи назад и не пребивава във вчера. Бъдете лъка, от който децата ви, като живи стрели, се изстрелват. Стрелецът вижда целта на пътеката на безкрайността и Той ви опъва със силата си, за да може стрелата Му да отлети бързо и надалеч. Нека лъковете ви да бъдат опънати от ръката на Стрелеца към радостта.”

 

Автор: Петя Иванова